За да съм честен с вас, а и пред себе си, обещавам да се постарая да не бъда абсолютен екстремист и радикал в опита си да направя ревю на Joker: Folie a Deux. Но ще видим…
Да започнем с хубавото. Категоричният успех на първата част от 2019, Оскарът на Хоакин Финикс и въобще майсторският водещ и амбиентен наратив, който хуманизира в абсолютна цялост може би най-яркия антагонист във вселената на Готъм – Жокерът.
Филмът изгради една алтернативна арка за Артър Флек. Проследи еволюцията на ума, тялото и въобще иконичността на персонажа му. След финалните кадри беше някак си естествено човек да си помисли Je sui Joker. С хубвото – дотук. Сега към ревюто на Joker: Folie a Deux.
Ревю на Joker: Folie à Deux
Множеството от нас с нетърпение очаквахме да видим отново Финикс в кожата на Флек. Магнетичната персонификация на „малкия човек“, издигнал се до анархо-либерален символ имаше целия наличен потенциал да разцъфти в следващ разказ на големия екран.
Но другарите от Холивуд, вероятно опиянени от хюбриса на доскорошния си успех, решиха да постъпят по съветски и безкористно приложиха максимата: „Хотели как лучше, а получилось как всегда“.
Втората част на филма прави дързък завой. Вкарва музикални елементи, нетипични за жанра на психологическия трилър. А, и се фокусира върху разгръщането един странен и някак стерилен феминистичен прочит на ролята на Харли. А, пък Жокерът търка нара по килии и съдебни заседания.
Под режисурата на Тод Филипс и с участието на Лейди Гага (Лий Куинзел), бъдещата Харли Куин, филмът се опитва да разшири границите на разказа. Същевременно и да поддържа интензивната динамика между главните персонажи. Уви, доста, ама доста неуспешно.
Режисура и стил
Тод Филипс, който режисира и първия „Жокер“, този път тотално изплисква легена с вкарването на нова визия, изобразена през музикални елементи в психотрилъра. Разбирам, че когато режисираш Лейди Гага е някак естествено да я подтикнеш да изпее нещо, но защо за Бога това е водещият мотив във филма?
Все пак решението да превърне част от филма в мюзикъл, макар и ексцентрично има свое основание и смисъл. Ако се постараем да го разгледаме като проявление на вътрешния свят на Артър Флек, чието съзнание е потънало в хаос и илюзии. Тогава не е далеч от възможното да си представим как Жокерът възприема живота като спектакъл. Идея, която музикалният формат успешно следва да отрази.
Филипс продължава с темите за изолацията, лудостта и безумието. Този път обаче се насочва повече към взаимоотношенията между Артър и Лий. Филмът използва психичното състояние на героите, за да изгради визуално внушителни сцени и да създаде сюрреалистична атмосфера. Напомняща за стилизирания, болезнен свят на първата част. Този път обаче образът на Флек претърпява форма на регресия.
Първият филм изгради матрицата около това кой е Жокерът и как достига до тази си форма. А, Folie à Deux някакси връща „злодея“ в ембрионална форма. Постепенно кастрира впечатляващия размах, с който Финикс прескочи от състоянието на тихата лудост до абсолютната анархия. Продължението е по-скоро отдадено на арката на Харли Куин, чиито финален образ си е откровено опело за Флек. При това насред предсмъртната му екранна агония.
Като цяло филмът дава усещането на ненужен епилог към върховната първа част. Нещо повече, най-вайръл моментът от цялата продукция дойде от трейлъра на филма. А, после етюдът се оказа, че дори не е добавен във финалната кино версия. Говоря, разбира се, за иконичния танц надолу по стълбището. В трейлъра на Folie à Deux това бе дуетно съчетание между Гага и Финикс, излизащи от съдебната зала.
Даденото обещание за истинска лудост за двама в контекста на любовната анархия не беше изпълнено. А, малкото добри моменти в продукцията са вял опит за вписване в огромното наследство на първия филм. Доста разочароващо.
Актьорска игра
Един от най-върховните аспекти на първия Жокер, беше че фимлът оставяше доста моменти недоизказани, подканвайки зрителя да анализира автономно ходът на влудяване на Артър Флек.
Хоакин Финикс отново поразява с превъзходната си актьорска игра в пресъздаването на сложните емоционални нюанси. От дълбоко депресивно състояние до моменти на маниакална радост. Но присъствието му в общата филмова матрица остава доста стерилно.
Определено не по вина на Финикс. Все пак съумява умело да комбинира психичното разстройство на Артър с физическите движения на тялото. Особено в музикалните сцени, където танците и пеенето изглеждат като израз на вътрешния му хаос.
Въпреки това, както отбелязват някои критици, в определени моменти неговото изпълнение може да изглежда прекалено театрално. Това засенчва иманентния емоционален заряд, който историята предполагаше.
От друга страна, Лейди гага, в ролята на Лий Куинзел, прави забележителен дебют в света на DC като бъдещата Харли Куин. Нейното изпълнение е балансирано и пълно с емоционални нюанси. Видимо успява да се позиционира на екрана редом до вече утвърдения Финикс, без да изглежда синтетично.
Сцени, в които двата персонажа споделят екрана често излъчват напрежение и дълбочина, докато химията между тях постепенно се развива.
Вокалните сили на Лейди Гага са напълно в синхрон с музикалния жанр на филма. Широкият ѝ певчески диапазон, съчетан със стилизирано сценично присъствие придават необходимата автентичност на нейната героиня.
Макар и да са вложени бая усилия в изграждането на персонажа, на Гагата ѝ липсва характерната за Харли Куин лудост. А, смяната на фокуса към развитието на нейния образ и то в стилистиката на мюзикал, разводнява историята. Пропусната възможност разказът експлицитно да изобрази лудостта и любовта, съшити в гоблена на престъпност и свободолюбие.
Даже и състоянието ѝ на хибристофилия. А, именно привличането към престъпност и бандити е доста инфантилно представено. Без да му се даде необходимата дълбочина и аргументация.
Все пак тук говорим за раждането на едно турбо иконично престъпно дуо в жанра на психотрилъра, което някакси е захвърлено в един доста неподходящ музикален жанр. А, театралността идва в повече.
Музикални елементи и психология
Да си дойдем на думата… Музикалните елементи са един от най-противоречивите аспекти на филма. Докато мнозина оценяват смелостта на Филипс да вкара музикални номера, мненията са разделени относно тяхната уместност.
За почитателите на класическия Жокер, този жанров завой може да изглежда неуместен. От друга страна, ако се разглежда като проявление на вътрешния свят на Артър, музикалните сцени добавят допълнителен слой на психологическа дълбочина. Но това е така, ако се вгледаме адски благосклонно към идеята на режисьора.
Музикалните интерлюдии също подчертават темите на объркването и разпадането на реалността. Всеки номер е като бягство на Артър в неговите илюзии.
Лейди Гага и Хоакин Финикс се справят добре с тези музикални предизвикателства. Те демонстрират не само своите вокални умения, но и способността да изразят емоции чрез песен и танц.
Въпреки това, на моменти музикалните сцени се усещат като рязък контраст с тежката и мрачна атмосфера, която е характерна за Жокера. Това определено обърка някои зрители и като цяло ги отблъсна от филма.
След втория музикален номер някакси всички останали изглеждат доста насилствено вкарани в сценария. А, представата за Готъм Сити като кавър на Loony Toons въобще не работи. И да, този жанров прочит провокира вкуса на зрителите. Та дори и намира почитатели сред тях, но в болшинството си критика и всички гледали лентата на голям екран са доста разочаровани.
Като да ти дадат парче шоколадова торта с кренвирш. Поотделно са супер, но заедно някак не вървят.
Визуален стил и естетика
Що се касае до визията, Тод Филипс донякъде не изневерява на стила си като акцентира на визуалните детайли и атмосферата на престъпна обреченост. Joker: Folie a Deux е изпълнен с доста символизъм и знаци, които често отразяват психичното състояние на героите.
Готъм Сити отново е мрачен и потискащ град, където социалната несправедливост и насилието царуват. А, цветността на илюзиите и мюзикъл частите е в сравнително балансиран контраст.
В този смисъл Joker: Folie a Deux е изграден в рамката на привидно подходяща еклектика за продължение на култовия първи филм. Но добрите думи се изчерпват с това.
Филипс продължава да използва контрастите между светлина и тъмнина, за да подчертае психологическите състояния на героите. Артър и Лий често са представени в сцени, които се движат между фантазия и реалност. А, зрителите трябва да разгадават какво всъщност е истина и какво е плод на въображението им. Това създава усещане за постоянна нестабилност, което е характерно за филмите на Филипс. А, и пасва на персонажите във вселената.
Сценарий и развитие на героите
Сценарият, написан от Тод Филипс и Скот Силвър, се опитва да задълбочи отношенията между Артър и Лий. Това дава на зрителите нов поглед към динамиката между двамата герои и тяхната постепенно развиваща се привързаност, въпреки психическите им проблеми.
Макар че филмът се опитва да развие и техните вътрешни конфликти, на моменти в сценария липсва необходимата дълбочина и мотивация зад действията на героите. Това води до известни нелогични развития и непоследователност в историята.
Мотивът за „независимата жена“ е принципна безвкусица, която в контекста на филма повече тежи на историята, отколкото я допълва. От друга страна, регресията в образа на Флек, от символ на анархията към тихия, луд интроверт, малко вгорчава кулминацията на първия филм, в който таман се роди Жокера, който всички чакахме и ха, пак умря.
Критически прием на Joker: Folie a Deux
Мненията на критиката за „Joker: Folie à Deux“ са разделени. Докато някои оценяват дръзкото решение за мюзикъла и отличните актьорски изпълнения, други смятат, че филмът е твърде разпокъсан и претенциозен.
Преходът от психологически трилър към музикален жанр може да отблъсне феновете на първия филм. Това е доста видно и в оценките по кино платформите като viewer score на места като RottenTomatoes и IMDb да просто съкрушително за продукцията.
Въпреки това, „Joker: Folie à Deux“ остава впечатляващ опит за разширяване на границите на разказа за Жокера. Предлага нова перспектива върху известния злодей. А, това дали е впечатляващо добър или лош опит ви предлагам да откриете сами.
Опитайте се да гледате филма безкритично, доколкото е възможно. Ако въпреки това прожекцията ви разочарова, то за утеха ви разрешавам да ме проклинате наум, че сте дали 30 лева, за да прекарате два часа в киното и да се напълните с толкова печал, че направо играта на Джаред Лето ви се струва добра. Каквото – такова. Остава ни да се надяваме, че ако някога има Жокера 3, то поне няма да е в стила на Мъпет Шоу.
Не пропускай да разгледаш и нашата класация за най-пленителните злодеи от екрана!
Тази статия съдържа афилиейт линкове. При поръчка чрез тях GameChangerz печели малка комисионна. Това ни помага да се развиваме и да сме част от индустрията на игрите и развлечения в България!
