Хаяо Миядзаки е архитект на мечти, хроникьор на изгубени светове и свидетел на човешката крехкост. Филмите му съществуват в особено време – извън модерния ритъм, отвъд реализма, но не и в пълно бягство от него. В тях витае идеята, че светът е едновременно красив и обречен, че човекът е способен на жестокост и доброта в равни дози. Kогато говорим за любимите анимета на Миядзаки, всъщност се питаме какво вдъхновява човека, вдъхновил толкова други.
Да се потопим в неговите предпочитания е връщане към естетическите му корени, към етичните му притеснения и към поетичната му интуиция. В този текст ще разгледаме кои са аниметата, които Хаяо Миядзаки е открито обичал или коментирал – и как те резонират с неговия свят.
Horus: Prince of the Sun (1968)
Преди Хаяо Миядзаки да преуспее, той е част от екипа на Исао Такахата – млад, страстен, почти фанатичен в своята вяра, че анимацията трябва да бъде нещо повече от комерсиална форма на забавление. Horus: Prince of the Sun е първият техен голям бунт – произведение, което японската анимационна индустрия от онова време почти се опитва да преглътне, но така и не успява да смели.
Историята е мъжествено епическа, вдъхновена от скандинавски, японски и славянски митове. Тя разказва за младия Хорус, който носи меч от древно желязо и трябва да освободи своя народ от тиранията на злия Грунвалд. Това е филм за героизма, предателството и избора между страх и свобода. Но под повърхността е и идеологическо изявление, културна манифестация.
Миядзаки, който работи по дизайна на фонове, анимация и сценография, влага в Hols нещо от бъдещото си творческо ядро. Дълбока екологична чувствителност, интерес към архетипите, но и отказ от еднозначни морални категории. Героят му не е супермен, а дете на природата. А женските персонажи – особено загадъчната Хилда – са двусмислени, сложни, символични. Тук за пръв път виждаме онова, което по-късно ще се превърне в подпис на Гибли. А, именно герои, които не се побират в черно-бели рамки.
Въпреки че е признат в ретроспекция, филмът е цензуриран и почти саботиран при излизането си. Това травмира Такахата, но вдъхновява Миядзаки за пълна творческа независимост. Hols става доказателство, че визията трябва да бъде следвана дори когато индустрията отказва да я приеме.
Panda Kopanda (1972)
Хаяо Миядзаки е работил като сценарист по два късометражни филма, режисирани от неговия колега и дългогодишен приятел Исао Такахата – Panda Kopanda. Самото аниме не блести с изключителна сложност. То е весело, ритмично и наивно, но именно тази невинност го прави толкова важно.
Миядзаки многократно е казвал, че предпочита света, в който детето се движи със собствен ритъм, където любопитството е първично, а не страха. В Panda Kopanda срещаме малко момиченце, което живее само в къща, където пандите са приятели, а не чудовища.
И макар филмът да е съвсем кратък, в него прозира бъдещата „формула“ на Студио Гибли. Силно присъствие на главния герой, същества, които са едновременно страховити и очарователни и свят, който те кани да се потопиш в него. В този смисъл Panda Kopanda е ембрионът на философията, която Миядзаки ще развие в My Neighbor Totoro, Spirited Away и други.
Невинността, която този филм възпява, не е бягство от реалността, а нейна преосмислена форма. В свят, в който Миядзаки вижда екологична разруха и социален нихилизъм, той търси да се върне към източника – чистотата на детското възприятие. Не за да го идеализира, а за да го съхрани. Panda Kopanda е доказателство за вярата му, че в простите неща живее магията и че те заслужават да бъдат разказани.
Емоционално аниме, което ще ти разкаже играта
Future Boy Conan (1978)
Ако Panda Kopanda е символ на невинността, Future Boy Conan е светът след разрухата. Такъв, какъвто Миядзаки се страхува, че може да стане. През 1978 г. той прави режисьорския си дебют с това аниме, адаптация по романа The Incredible Tide на Александър Кей. Но както често се случва с Миядзаки, той трансформира, придава душа, превръща текста в етична притча.
Историята се развива след глобална катастрофа, причинена от оръжия със страховита мощ. Оцелелите се разделят на две общества. Едното милитаризирано, технологично, бездушно, другото – близко до природата, с човешки облик. Конан е дете, родено след апокалипсиса. Той е символ на чисто начало, непокварена сила и воля за живот. Противоположността му – индустриализираният свят, представен от Лепка – е всичко, от което Миядзаки се страхува. Свят, който иска да подчини, не да разбере.
Тук вече виждаме ясно темите, които ще доминират в творчеството му занапред. Tехнологиите като сила, която може както да възвиси, така и да унищожи. Детето като морален компас. Природата като пълноценен участник в разказа.
Миядзаки поема пълния контрол над проекта – режисира и пренаписва сценария, преосмисля героите и композицията. Той рисува почти маниакално, надзирава всяка сцена, въвежда дълбочина и ритъм, които до този момент липсват в телевизионната анимация. В известен смисъл, Conan е неговото творческо манифесто. Начинът, по който разказва историята, предвещават идването на Гибли.
Самият Миядзаки многократно се е връщал към този проект с топлина. В интервюта нарича Конан „герой на чистата воля“ с неподправена любов към живота. В него няма нищо цинично, нищо изчислено. Той отразява онова, в което вярваме, когато още не сме се отказали от идеалите си.
Future Boy Conan може и да не е най-известният проект, в който Миядзаки е участвал, но без него няма да има Nausicaä, няма да има Mononoke, нито Chihiro. Това е проектът, в който той открива гласа си.
Akage no Anne (1979)
Между мащабните светове на Conan и бъдещата епика на Nausicaä, Миядзаки се потапя в нещо на пръв поглед скромно. Адаптация на Анн от фермата „Грийн Гейбълс“. Но Akage no Anne е тиха, деликатна елегия за детството, самотата и нуждата от принадлежност.
Макар Такахата да е главният режисьор на сериала, Миядзаки играе ключова роля в сценографията и режисурата на някои от най-емблематичните епизоди. Именно там се вижда неговата ръка. В начина, по който светлината пада върху пода на скромната къща в Авонлий, в лекото люшкане на тревите край пътеките, в безмълвната нежност на погледите между героите. Това е Миядзаки без фантастика, но не и без магия. Защото в Ан той вижда архетип, който ще определи всичките му героини – мечтателка, често страдаща, но никога смачкана.
Миядзаки създава сцени, в които светът не се променя, но вътре в детето се случва нещо грандиозно. Това, може би, е най-голямата тема в творчеството му – че вътрешната трансформация е най-дълбокото приключение.
Интересното е, че след този проект, Хаяо Миядзаки решава, че повече няма да работи по чужда литературна адаптация, в която няма пълен творчески контрол. Не защото не уважава оригинала – напротив. Разбира, че неговите истории трябва да бъдат лично пречупени, отразени през неговия вътрешен компас. Но Akage no Anne му дава важен урок, че не е нужно една история да бъде грандиозна по мащаб, за да бъде дълбоко въздействаща.
Това е и последният проект, по който Миядзаки и Такахата работят рамо до рамо в телевизията, преди да създадат Ghibli. В известен смисъл, Akage no Anne е лебедовата песен на техния телевизионен период. Време на търсене, на проба-грешка, натрупване на вътрешна зрялост. Без нея, емоционалната тъкан на My Neighbor Totoro би била по-различна.
Nausicaä of the Valley of the Wind (1984)
Nausicaä е първото самостоятелно откровение на Миядзаки за света, който ще гради оттук нататък. Това не е просто аниме, а морална вселена, въплътена в образи, екология и състрадание.
Най-напред – самата Наусика. Тя не е „героиня“ в традиционния смисъл – не се бори, за да победи злодей, не иска власт, не жадува признание. В един свят, отровен от човешка алчност, тя не търси победа, а хармония. Наусикая е първият напълно изграден миядзакиев архетип: героиня на меката съпротива, диалога и храбростта.
Светът на Nausicaä е постапокалиптичен, но все пак има надежда. Миядзаки не е циничен футурист, по-скоро алегоричен еколог. Отровната гора, рушащите се мегаполиси са метафори за нашето настояще, отразени през бъдещето. Природата има свой гняв, тъга и закони. Това е свят, в който всяко същество има стойност, дори чудовището.
И именно тук, в сливането на фентъзи, научна фантастика и будистка философия, се ражда студио Ghibli. Все още не като юридическа структура, а като творчески дух. Nausicaä е филмът, който кара индустрията да повярва в гения на Миядзаки, но по-важното – това е филмът, чрез който самият Миядзаки окончателно избира страната на идеализма. Оттук нататък, всяка негова творба ще бъде акт на съпротива срещу милитаризма, пазарната бездуховност, агресивната модерност.
Създаването на Nausicaä е обвързано и с личен катарзис. По време на продукцията Миядзаки рисува непрекъснато, страда от съмнения, но продължава. Мангата, която той създава паралелно и развива години наред, става още по-сложна, философска и дълбока.
Еротично аниме. Или когато сюжетът не е най-важното.
Философията на Хияо Миядзаки
1. Миядзаки не вярва в прогреса. Той вярва в възстановяването.
Докато западната традиция често възвеличава бъдещето като резултат от технологичен напредък, при Миядзаки бъдещето е място на изгубена хармония, която трябва да бъде възстановена. Неговите светове се стремят към равновесие, уважение и мир. Творбите му се водят от убеждението, че най-ценното е вече било – и е забравено.
2. Природата не е ресурс, а истина.
В аниметата, които Миядзаки обича, както и в тези, които създава, природата е нещо повече от фон. Тя е емоционална, морална и духовна сила. Дърветата помнят, вятърът разказва, земята дава и осъжда. Именно тук будистката чувствителност и шинтоисткото усещане за свещеното в ежедневното си подават ръка чрез поезия на сетивата.
3. Истинската храброст е в милосърдието.
Героите, които Миядзаки избира за своите проекти, почти никога не са най-силните. Те са най-чистите. Наусика не побеждава със сила, а с разбиране. Шита от Laputa не разрушава, а опазва. Сан от Princess Mononoke е вълчи дете, но сърцето ѝ търси мир. Това е изцяло различна представа за героизъм. За Миядзаки, смелостта не е да убиеш звяра, а да го погалиш.
4. Носталгията като етика.
Филмите, които той цени, често гледат назад. Не защото идеализират миналото, а защото вярват, че човек е по-добър, когато помни. Това е носталгия по добродетелите. Хаяо Миядзаки често говори за детството като състояние на духа. Да си дете, в неговата етика, е да си отворен, уязвим и способен на почуда и любопитствп. Именно затова неговите светове са пълни с летящи острови, влакове без пътници, огромни насекоми и същества с маски.
5. Изкуството като съпротива.
За Хаяо Миядзаки анимацията никога не е била само развлечение. Тя е форма на съпротива срещу баналното, алчността, милитаризма и бездуховността. Дори в най-нежните му творби има ядро от градивен гняв. Той рисува за преокрием един по-истински свят.
Тази статия съдържа афилиейт линкове. При поръчка чрез тях GameChangerz печели малка комисионна. Това ни помага да се развиваме и да сме част от индустрията на игрите и развлечения в България!
